Койна̀ре е град в Северна България. Той се намира в област Плевен и е в близост до общинския център Червен бряг – 15 km и на 49 km от областния център Плевен. Един от 14-те града в Плевенска област, с население между 3 и 5 хиляди души. Втори по големина в община Червен бряг.

По данни на ГРАО към 15 юни 2023 г. в града живеят по настоящ адрес[2] 4207 души и са регистрирани по постоянен адрес[3] 4474 души.[4]

Надморската височина е приблизително 78 м.

История
Районът на Койнаре е населен от най-дълбока древност. В местността „Белия брег“ има останки от селище, датирано от епохата на неолита. В местността „Боришница“ има богат културен пласт от средния и късен неолит. Следи от непроучени тракийски селища има в местностите „Прогон“ и „Новоселски път“. В местността „Груя“ е разкрит гроб на тракийски воин, погребан чрез трупоизгаряне. Урната с праха на боеца не е запазена, но е запазено цялото желязно въоръжение на тракиеца: меч, нож с ножница, две копия и техните сауротери, умбо от щит и юзда на лостове със строг зъбалец. Въоръжението е от първия век пр. Хр. Тук за първи път се намират железни сауротери, които са поставяни на обратния край на копието (Николов, Б., Археология, 1990, кн. 4, с. 22 – 24, обр. от 11 до 14).

През късната античност, на север от днешното селище е кръстопътя Улпия Ескус – Сердика и Мелта-Монтана. В местността „Каменната могила“, на север-североизток от днешния град има останки от римска пътна станция. Койнаре съществува като населено място и през Средновековието. За славянски поселищен живот говорят хидронимите „Затон“, „Прибой“ и др. В чертите на днешния град са открити средновековни християнски погребения. От града има постъпил в ръкописния отдел на НБ „Св. св. Кирил и Методий“ – София, един лист от български ръкописен октоих от ХІІІ в., заведен под сигнатура „НБКМ 553“ – безспорно доказателство за предосманския произход на селището. За първи път името Койнаре се среща в османски регистър от 1516 – 1517 г., като „Койнар“, санджак Нийболу (Никопол).

Отново под името „Село Койнар“ от санджак и каза Нигболу, се споменава и в краткия регистър на Османската империя от 1530 г. (Istanbul – BOA, TD 370, s. 510).

Койнаре няколко пъти е сменяло поселищното си местонахождение, спомен за което са наименованията „Селището“ на няколко местности в неговото землище. Това се е налагало от приижданията на реката и наводненията, предизвикани от обилни валежи и снеготопене.

В края на XVIII век епископ Софроний Врачански споменава Койнаре в своята „Житие и страдания грешнаго Софрония“: „Седях на Плевен три дни и на четвертия ден востанах и потеглих къмто Враца. Пратих напред человеци селяни, ако има войска по селата, да потекут насреща нас да ми скажат да са възвърнем пак на Плевен. И тако поидохме до село Коинлари (Овцете), що е пол пут до Враца.“

Според книгата „Donau-Bulgarien und der Balkan“ (1882 г., Лайпциг) на австрийския географ Феликс Каниц, който пътува из България през 60-те и 70-те години на 19 век, в Койнаре има 310 български, 130 помашки и 60 цигански къщи.

Видна личност от периода на Възраждането и националноосвободителната борба е Христо Цветков Гашовски, роден около 1850 г. в с. Койнаре, тогава Белослатенско – шивач в Орхание. Един от участниците в обира на турската поща в старопланинския проход „Араба конак“, извършен под ръководството на Димитър Общи. За това си участие е осъден на три години заточение в Диарбекир. След Освобождението Христо Гашевски живее в Орхание (съвременният Ботевград), където няколко години подред заема различни административни длъжности. Починал след 1936 г.

Преди 1944 г. жителите на Койнаре вземат дейно участие в антифашистката борба. Градът е родно място на Вълка Горанова, която по-късно става зам. – кмет на София, и на партизанина Милчо Симеонов(с псевдоним Тодор).

На 11 август 1944 г. в 2 часа англо-американски бомбардировач лети над р. Искър и пуска в реката близо до селото шест тънкостенни цилиндрични мини от неизвестен тип с помощта на ленени парашути с диаметър 2 метра. Мините не избухват.

Гордост на селото преди обявяването му за град е спортният клуб „Спартак“. Същият извоюва много успехи в сферите на футбола, баскетбола, тениса на маса, шахмат и др. През 1957 г. капитанът на футболния отбор – Григор Мишовски прегръща купата на републикански селски първенец. Четирима от отбора: Григор Мишовски, Васил Даков, Григор Лишковски и Димитър Инчовски влизат в националния селски отбор.

На 1 януари 1979 г. Койнаре преминава от Врачански към Плевенски окръг, заедно със селата Еница, Глава, Лазарово, Лепица, Сухаче и Чомаковци.

На 15.09.1964 Койнаре, с Указ № 546 е обявено за село от градски тип, а през 1974 г. за град. Населението през 2011 г. наброява 3706 души.